ТВОРЧЕСКА БИОГРАФИЯ

Violeta Boncheva

Виолета Бончева е поет и писател и преводач от испански език от Стара Загора, член на СБП. Публикува свои стихове от 1981г. в националния и регионален печат. До този момент има публикувани 8 книги поезия и проза, от които две двуезични – български и испански език, в превод на мексиканския драматург Рейнол Перес Васкес.

Осем са и преведените от Виолета Бончева книги, четири  от които са публикувани . Една  от тях в България, „Съвременни мексикански драматурзи”, две в Испания  - „Българска антология” на Алфредо Перес Аленкарт(Испания) и „Куп счупени огледала” на Беатрис Джована Рамирес (Колумбия)р „Вътрешен глас” на Астрид Фухеле Хесан, Чили.

Носител на наградата на журито от конкурс за поезия, Вашингтон, САЩ, 2004г., определена като един от 30-те най-добри световни поети и включена в антология. Носител е и на награда на посолството на Кралство Испания в България, 2004г., за двуезичната си книга за деца „Голямото сомбреро”. Има две първи награди за поезия и проза от конкурсите „Любовта, без която не можем”, Варна, 2004 г., както и от конкурса „Веселин Ханчев”, 1986г. Специална награда от конкурса „Белоцветни вишни”, 2014г. и още редица други…

През 2013 тя става носител на литературната награда на Стара Загора на името на големия европейски поет ,„Николай Лилиев”.

Част от творчеството на Виолета Бончева е преведено на испански, каталунски, английски, шведски, португалски, френски, немски и др. езици и  публикувано в Испания, Мексико, Аржентина, Чили, Колумбия, (Меделин), Франция, Швеция и др.  

Посланик за България на Движение Световни Поети, Чили.

Виолета Бончева е завършила библиотекарство и испански колеж в Монтерей, Мексико – 2000 – 2003г. , дипломиран преподавател по испански език от университетите в Саламанка, Гранада и Сантяго де Компостела, Испания.                    

Violeta Boncheva  

ТВОРЧЕСКА БИОГРАФИЯ

Embajadora de Poetas del Mundo en Bulgaria

Violeta Boncheva es escritora, poeta y traductora en español, nacida en la ciudad de Stara Zagora, Bulgaria.

Publica poesía y prosa del año 1981 en la prensa regional y nacional. Tiene ocho libros en prosa y poesía, entre cuales dos bilingues, traducidos por el dramaturgo y traductor mexicano Reynol Pérez Vázquez

Ocho libros hay Violeta Bόncheva, traducidos por ella, cuatro de ellos ya publicados.  En el año 2010 saliό una colecciόn de obras de dramaturgos mexicanos contemporaneos en Bulgaria, Liternet.bg, dos en España - ¨Un montόn de espejos rotos¨ de la escritora colombiana Beatriz Dgiovana Ramírez y ¨Antología búlgara¨que contiene poemas del poeta peruano - español Alfredo Pérez Alencart como y el poemario de la poeta chilena Astrid F.Gesan, ¨En off¨.

Ganadora de la revista de poesía The Cafe Review, Washington, galardon del Jurado, 2004, incluida en antología internacional, junto con 29 poetas de todo el mundo.

Ganadora de la Embajada del Reyno de España en Bulgaria, 2004, por su libro bilingue ¨El sombrerote¨.

Posee 7 premios primeros de los diferentes concursos, entre cuales ¨Veselin Hanchev¨Stara Zagora y ¨El amor, sin  que no podemos¨, ¨Gindas blancas¨, etc... en Bulgaria.

El año 2013 a Violeta Boncheva entregan el valioso galardon de literatura, sobre el nombre del poeta europeo,  ¨Nikolai Liliev¨.

Una parte de los poemas de Violeta Boncheva son traducidos en español, inglés, francés, portugués, sueco, alemán y etc.  y publicados en México, Venezuela, Chile, Colombia (Medelin, revista ¨Meridiano¨),Francia, Argentina, Suecia, etc...

Tres años de su vida Violeta Boncheva dedico a su educaciόn, trabajando y estudiando español en Monterrey, México.

Diplomada profesora de español por las universidades de Salamanca, Granada y Santiago de Compostela, España,  miembro de la Union de los escritores bulgaros, embajadora de Bulgaria del Moviminto Poetas del Mundo.

 

ТЯ

 

Танцуваше направо върху пясъка

и  острите й пръсти на нозете

потъваха във мокротата синя

и късаха  дантелите от пяна.

Наоколо мъжете засияха,

могъщ седеф разпръскваха очите им,

и те с текила охладена искаха

да изгасят пожарите в кръвта си.

 

Зениците им като с нож разрязваха

плисетата на роклята копринена,

омокрена, прилепнала изцяло

върху горещото й тяло пъргаво.

И всеки мъж безмълвно я желаеше,

и всеки мъж безмълвно си представяше,

че тя е тука от съдбата пратена,

и тя е тука, за да бъде негова.

 

И докато тайно всеки разсъбличаше

от тялото й роклята копринена,

и докато тайно всеки се събличаше

за ритуала тъмен на телата,

танцьорката за миг измъкна розата,

забодена в къдриците разпръснати,

и я подаде на един от всички,

навярно фаворитът й слънчасал.

 

И само миг преди да я покрие

с усмивката си момъкът щастливец,

и само миг преди да коленичи

сияещ, като някаква икона,

тя тръгна неочаквано към залеза,

прободена от девет остриета,

а пяната, червена от кръвта й,

като гердан опаса 

пясъчната

ивица…

 

СЕЗОНЪТ

 

Сезонът на бурите сребърни отминава.

Изплисква морето последната топла вълна.

На пясъка мокър единствен след нея остава

по плажната ивица вятър и празен брега.

 

Лиани от сол залюляват прегракнали птици,

пак старите лодки разсичат водата на две.

Художникът синьото сменя на няколко скици

и после рисува едно по-различно море.

 

Едно натъжено море, до което ни няма,

а бяхме със него тъй близки и толкоз добри,

посрещахме изгрева будни, разпалвахме пламък

и чак до небето хвърчаха красиви искри.

 

Красиво се стичаше пяна под нощната перла,

отгоре високо сияеше ярък седеф.

Луната търкаляше обръч огромна и щедра

и никнеха едри брилянти по нощния креп.

 

И влажният въздух цъфтеше по нашите устни –

не знаехме, нищо не помнехме за есента…

Но август замина… А тя над простора  се спусна

и грабна ни в своята обител от пъстри листа.

 

Ела, примири се. Мирише на хлад и горчиво,

но в нас ще усетиш, че нещо зелено гори,

че нещо размеква душата и нещо звънливо

изпълва сезона с онези последни вълни…

 

ТИ

 

Ти слезе от сините ноти

на чучулигите,

брат на дългите нощи,

плувец,

придошъл от незнайни стихии,

художник,

 който рисува с пъргав език

цветя по гърба ми,

пират по суша,

гребец в пустиня,

градинар,

който отглежда цветя

в земните пукнатини,

диригент на ветрове,

които ту южни – ту бели

връхлитат  върху ми…

 

Ти си оня гларус залюлян

върху меките къдри

на морската пяна,

забил клюн във водата,

с който подслушваш 

как рибите никнат нетърпеливо,

 

ти си неизвестен път,

който прекосява времето вятърно

и ме разпъва върху затворените врати

на отминалото.

 

Ти имаш алчни извивки на устните,

всепоглъщащ  устрем  нагоре

към Млечния път и нататък,

силна ръка,

с която притискаш живота до себе си,

очи, които милват,

думи, които отварят рани,

 или стапят.

 

Ти си от Нищото

и аз съм от Нищото придошла,

като два извора сме,

които в някаква безока гора

се прекосяват.

Ако прииждаш все тъй бурно към мене –

ще ме превърнеш в стихийна река,

ще те грабна без да искам

и към дъното ще те повлека,

тогава…

 

 

НЕ ТРЯБВАШЕ

 

Не трябваше да идвам в януари –

сред тази пустош, сгърчена от вятъра,

един унил пейзаж недорисуван,

от лаещ пясък, безначален пясък,

това е сиво гробище за спомени,

покрито с тишина и само вятър

от тука преминава, и отвява

пътеките към минали надежди.

 

Изгубен пръстен, мрежа за косата

и някаква каишка от часовник –

три камъка, от огън почернели,

внезапен мирис, лъскав като риба…

И аз съм може би, и ти си също

до скалните отломки най-накрая,

и някак си годежно преминават

над нас и над света звездите летни.

 

И той, като слепец се хваща здраво

за двете ни ръце  и ни повлича

към корабите, тръгнали нататък,

далеч от този бряг, скалите жълти…

Не помня дали се качихме на кораб

или в неговата сянка

живеем още с теб  и всичко

изглежда в януари

тъй

различно…

 

 

VIOLETA BONCHEVA

Traduccion directamente en español por la autora, Violeta Boncheva

Llego  a ti de prisa

hasta que no haya llegado tu ángel

quiero mirarte de cerca

tocar el aire entre tus brazos

escuchar tu voz

beber contigo un vaso de vino

y quedarnos callados

juntos                   

como nos quedábamos  en el silencio

tantas veces por el tiempo

cada uno en su isla lejana

y sόlo pensamientos  de colores

volaban silenciosamente por el espacio

y sombras transparentes llegaban nocturnas

y por mi cuerpo se deslizaban versos blancos

y música de la luna

 

Llego  a ti de prisa

para  oír

cόmo suena el silencio entre nosotros

en vivo

cόmo se suben hacia arriba

nuestros cuerpos

y como arden

como si fueran dos teas

en azul y en rojo

hasta que se apaguen las dos

 

poco a poco

 

MADRUGADA

La lluvia ha trenzado una escalera
de arena
hasta las nubes pesadas y oscuras.
Me subo ahora
porque quiero ver de encima
como sufres
por las noches estrelladas
por el vino tinto
y por fuego dorado
por las oliveras
de Italia
por las olas de Mar blanco
y por cielo caliente
de Antalia...

Quiero ver cόmo sufres
por nuestras aventuras
entre calles estrechas
entre los rincones inesperados
debajo de los balcones
bajo de los techos
bajo de los susurros
de los enamorados.

Quiero que vayamos de nuevo
a la isla
la que tanto quisimos
donde nos soñabamos
y la vida parecia una fiesta

donde nunca nosotros
jamás fuimos...

 

OTOÑO

El otoño me balancea entre sus brazos
y canta canciones amarillas y rojas
dibuja vientos en mis ojos
llena de miel la copa del cielo
algo susurra por las hojas
Algo tierno
algo triste
algo muy otoñal
y de cantos lleno
Mi otoño dorado
¿como viniste
sin avisarme de nada
sin decirme que luego
por tus pasos lluviosos
viene invierno?

 

Quiero sόlo  refugio bajo una roca negra

y el ruido de las olas que empuje

el aire salado

que a lo lejos se queden en silencio

los angeles blancos

los que deben detener a la luna                                           

esta noche callada.

Que esté conmigo,

que de recuerdos me proteja,

que después me lleve con ella

o que baje sobre la orilla mojada,

que me haga sentirme su hermana,

esta luna vieja,

esta luna amada.

Todo pasa ytodo  se va de repente

o poco a poco,

sόlo el sol el mar y la luna

la eternidad acompañan

y el globo verde de este mundo loco

se voltea, no para

¿y hasta cuándo y hasta dόnde?

 

No dice nada...

 

Una vez un poeta dijo

que llevábamosmos el mar

 en nuestros corazones,

que no importa donde estuvieramos

si  sentimos  sus olas

y sus transparentes canciones.

 

Y tú,  como un mar infinito,

derramas tus aguas tiernas

por mis pensamientos nocturnos

e yo dibujo sobre la hoja blanca

unos ojos fijos,

sentiendote como el mar

agitado

 y muy profundo...

.................................................

 

Esta noche dormiré

bajo las ramas de una palma vieja,

en la orilla vacía,

al lado del agua oscura,

para que me proteja

 

de sus abrazos azules y lindos,

de las canciones, llegadas de su fondo,

compuestas del canto redondo,

bajo el mundo.

 

Pero si tú vienes y me llevas

por la mano –

me iré contigo,

caminando por las olas espumantes

y logremos rozar horizontes lejanos

y estrellas brillantes...

*************************************

 

Когато идва вятър от далече

и носи с раменете си вълна

дъждовен щрих

или безплътна вечер

и прилив от вселенска тишина

 

когато идва полъх на безкрайност

на  дива необят и на гора

пази от думи

този миг от  тайнството

роден сред  пясък син

и сред  вода

 

пусни го в паметта

и нека броди

в селения от паднали звезди

сред полусенки

призрачни акорди

от струни недокоснати преди

 

да се препъва в сънни портокали

в безсънни чаши с капки от рубин

 

останал сам брегът - самотно жали

                                    по спомени

                                   

и гасне бледосин

 

 

МИНИ ОТ ТАМ,

когато се прибираш,

след пролетта тръгни, която ароматна

покри с листец зелен и звън градината,

а восъчните рози се разпакнаха.

 

Във двора влез, не бързай да отминеш,

ще видиш мама пъргаво да шета,

сред  нарцисите после ще я скрие

дъхът зюбмюлен, наръч от лалета.

 

Ще събере чаршафите обветрени

и липов цвят ще сложи на перваза…

Една звезда в къдриците й черни

ще заблещука сребърно след залеза.

 

Ще седнат под асмата със баща ми

и нещо дивно в нас ще се разплиска –

ще вярваш, че животът няма край и,

че този земен свят е само истината,

 

че световете други са измислица –

и Рая вечен, с ангелите бели…

 

че два от тях, като във детска приказка

и в моя светъл сън са прелетели…

 

                

 „И не от люлката до гроба само –

                     животът ми е скитник все на път.

                     И със дела надежди той през рамо

                     минава през гробовете отвъд.”

                                                   Мара Белчева

              

 

ДУША НА ПОЕТ                              

 

Във Райските предели или в Ада

искра небесна някъде трепти

и в някой миг на гняв или отрада,

блещукаща пристига, за да страда

или от радост стихове реди.

 

 Когато залезът потапя клони

в реката, пълна с песен и живот,

по тях се спуска тя и тихо рони

оранж и капки топли, и огромни,

и пак се вдига в лилавия свод.

 

Усещаш я до теб, когато няма

наблизо някой ангел или Бог –

душата на поета – като рана,

като любов, от трепет разлюляна

и като огън светъл и висок!

 

 

КОГАТО

 

Когато се разсипват и изгарят

звездите и подпалват небосвода,

и розовият пясък се разтваря

в сияния от нощните вълни,

когато неусетно се залуташ

по дирите на някой дързък спомен

или нагазиш неусетно

в дълбокото на тъмните води  -

 

тръгни след оня глас и звън на утро –

дори света на длъж да прекосиш,

дори след туй наново да се луташ

и дълго после да не си простиш,

и дълго после себе си да питаш

дали светът не е една лъжа,

по-важно е сега и тук да литнеш,

докато дързост имаш и крила,

 

докато болката гори от сладост

и пътят ти от ден на ден по-къс,

прилича на въже, на чийто край е

широка примка или дървен кръст –

вдигни се бавно, отлепи земята,

която някой ден ще отмъсти,

за туй, че тръгна подир свободата

и с нея над смъртта се извиси!

 

 

Полека заглъхват в мен

зелените взривове на необята,

неустоимите гледки на цветни каскади,

на палмови ветрове

и прибои.

Уморените просяци се смаляват

до размера на паветата,

на които са застанали,

до акорда на последната песен

на нехайника

с празни джобове.

Продавачът на наливни парфюми

излита към небето с велосипеда си,

търговецът на манго

тика количката си нагоре,

за да освежи езика

на някой бог милостив.

Една къща опустяла,

едва устоява на ураганите

в самотните нощи.

Ехото от радостни гласове

се взривява понякога

и по портрета

на една красива жена

потичат реки.

 

 

ПОНЕЖЕ никога не си докосвал девствен пясък –

ела насам

и с ходилата си почувствай

пулсирането на пространствата

над залива като кристал

скованата му леност раздвижи

кръстосай моята посока

под гаснещия купел в небосвода 

и плувай заедно със мене под водата

 

зениците си нека да удавим

за да изчезнат всичките мъже

замрежени случайно в погледа ми

 

и всичките жени

 

заради които

все още си красив

 

 

Не си отивам, бряг, не си отивам,

а само фериботът си отива,

 с протяжен глас сбогуват се сирените,

а фарът бял на Бари осветява

последните среднощни изпращачи.

И сянката ми светлини докосват

за миг и после устремно се хвърлят

във плаща мек на бездната безока

край Бари, с дъх на бели олеандри.

 

Сред храст от рози сянката ми маха,

а фериботът, осветен във синьо,

остава дълга диря по водата,

пътека, по която се завръщат

надеждите,

останали без сянка.

 

                    Италия

 

Невинна ли е моята молитва

щом ти я прекосяваш

без да съм те викала

и сред градините на моя свят

строиш самотна пещера

от плесенясал камък

 

Грижливо сухите листа събираш

но моят ангел ме отдалечава

от лумналия от листата пламък

 който те люлее

в отровната си паяжина от дим

 

и бавно те спасява

от надеждата

 

            на Мина

 

Преживявай всяка песъчинка,

която се търкаля по гърба

и между гърдите ти,

облизвай пяната по лунните върхари,

приютявай порива на морето

в междубедрията си,

измъкни с нежни пръсти

перлата

от щедрата мида.

Няма мокър мирис,

който така нежно да прерязва

гърлото ти,

няма по-дълбока нощ

от нощта далеч от морето,

няма по-тъжен миг от оня,

в който ще тръгнеш

нанякъде...

 

хххх

 

Любовта обича да покрива с шарени сенки

тялото есенно,

да си играе с нежните кичури,

приютили перата на бели гълъби,

да гали нощта,

с която пристигат внезапно

мисли луднали,

обича да подпалва клади,

да съживява

отминали мигове.

Любовта обича да шепне

в листата на маргаритата,

да пише с вода върху пясъка

името си,

да го завърже със синджир от пяна

за сърцето ти,

да ти изпраща мисли пролетни

на брега на зимата.

Любовта обича своите пленници

и ги води по дългия път на „робството”,

властва над тях,

като богиня могъща…

Ако те обладае –

щастливо се сбогувай

със свободата си

и забрави

за завръщане.

 

 

КИТАРА

 

В тези струни трябва да има чувство,

някаква дълга любов, с неизвестен финал,

спомен за бурна раздяла,

подпечатана с мокри устни

и забравен бял карамфил на ревера

поовехтял.

 

В тези струни трябва да има мъка –

не измислена – истинска –

да измъква сълза и душа,

тъмна, като дълбока, хладна вода,

кървяща рана след точен изстрел,

да усуква дъха ти

и обърканата ти душа.

 

Под тези струни трябва да никнат рози,

да мирише на дъжд

и на дълъг, дълъг път.

Обеси се на тях, ако не си ти този,

за  когото градините мои

се разлистват

 

и още цъфтят!

 

¿DÓNDE ESTÁS HOY?
A Victor Jara

¿Dónde te encuentras hoy Víctor?
A lo mejor por el ¨ancho camino¨de la eternidad
Entre las palomas a las que quisiste contar los secretos
de amar a todo tu pueblo
Hasta la Próxima vida
Y mas allá

Donde tu voz suena
Como campana de paz
Junto a las campanas del cielo
Donde el color de la sangre
Se derrama solo por la puesta
Y por el alba
Y no huele la carne
De los muertos
Y no duelen
Las heridas mortales

Cada día encuentro a Amanda y Manuel
En mi país llevan otros nombres
Trabajan desde la mañana
Hasta muy entrada de la noche
Y son felices
Cuando pueden pagar
Su existencia

El amor sigue
Acompañado de tus canciones
De tus versos
Bajo de tu mirada clara
Que nos bendiga
Y nos juramos por tu nombre
Víctor Jara

КЪДЕ СИ ДНИС
На Виктор Хара

Къде си днес, Виктор?
Може би крачиш по дългия път
на вечността,
между гълъбите,
на които искаше да разкриеш тайната
да обичаш народа си
до Следващия живот
и по-нататък.

Където твоят глас звучи,
като камбана на мира,
заедно с небесните камбани -
където кървавият цвят
единствено зората
и залеза разлива,
и няма мирис на убити хора,
и няма болка
от смъртоносни рани.

Всеки ден срещам Амада и Мануел –
в моята страна те носят
други имена.
Работят от сутрин
до късно през нощта
и са щастливи,
когато могат да платят
съществуването си.

Любовта продължава
заедно с твоите песни,
заедно с твоите стихове,
под твоя ясен поглед,
който ни благославя
и днес във името ти се кълнем
отново,
Вихтор Хара.

МОРЕ

Ти в мене растеш –
смалявам се в теб
на хиляди малки черупки и пясък –
а после те раждам и синя вода
в очите ми твоите дипли събира.
И все съм на път,
на път съм към теб -
една раковина търкалят вълните.
Вземи ме,
изхвърли ме вече брегът,
и нощните ангели черни - скалите.

Спаси ме, единствено мое море,
прати ми стихия и буря тревожна,
на твоето дъно страхът ще умре,
но никога тази любов

невъзможна.

Ххх

Животът е разпятие за оня,
за който Вечността е отредена
и друг живот– по-съвършен от тоя,
и по-безкраен от една Вселена.

Ххх

Ти си най-верният роб на слънчогледите
и на гората робуваш,
не я оставяш сама.
Гълташ с очи отраженията на годишните времена
и се питаш:
Защо е смъртен Животът?

Ххх

Повърхността на сезона е плъзгава
и те мотае между преживяното с Дядо Коледа,
Ледената Царица, Снежанка и Седемте джуджета.
Най-добре е да избягаш при Пепеляшка,
която ще събере за теб света само в една тиква.

Ххх

Нищо не изглежда толкова мимолетно
и толкова вечно, като снега –
смразил е всичките ми надежди.
Бог изстъргва среброто от звездите през зимата,
то пада като хладен прашец
и прави света по-весел,
погледа чист,
а душата – измита.

Ххх

Едва пъхти Освалдо Родригес,
направо е увиснал над бездната.
Впил е пръстите си в корена на скалата,
подритва с пробита обувка една отровна змия,
а в другата има мачете.
Върти мачетето Освалдо Родригес,
сече тръстика -
децата си трябва да нахрани
и еднооката Лаура,
която съзря в него
своя мачо.

Ххх
Жонгльор

Окъпан в пот,
направо на кръстовището,
срещу враждуващия вой на лъскавите возилá,
с корем, залепнал за гръбнака –
жонглира с огън – сам горяща факла –
и се покланя за една парица.
Отдавна да се е прострял под гумите,
но те старателно заобикалят
и удължават
парещия му живот.

Ххх

Родопите ме лекуват,
превързват раните с боров прах,
разхождат ме по хълмовете си,
за да отпия от въздуха,
от който боговете не остаряват.
Арда е все ленива
и не усещам как се промъква
в моето лично пространство
и заедно странстваме.
Звъним и двете,
защото Орфей ни увлича
след него да бродим,
да се надпяваме със сестра му, Родопа,
да се захласваме по приказките
за черноочки девойки,
после да слушаме историите
на дядо Расим и бай Илия,
дълги чак до небето...

Нагазваме след туй в гора вековна,
където вбити дялани камъни,
скрити под клонака,
тъжно гледат към почернелите кръстове –

само един разкрач
по-нататък.

Ххх

Косматата луна
напрегна знойните си шипове
и разреса облаците.
Погледна в упор влюбените,
които с изцъклени погледи
я призоваха за свидетел.
След туй им хвърли шепа прах в очите
и те откриха пътя към олтара

AGUAS A DENTRO

Habremos de callar junto a los peces
o buscar el recuerdo en la arena lavada,
habremos de atravesar el bosque receloso
las veredas invadidas de hierba:
el tronco seco del pesar
podras acaso arrancar de raiz
para tallar la barca de la salvacion.
Para la vela arrancaremos el saten de una nube
y arribara el viento
1ue solo tu conoces,
con el cual te mecias en las ramas de la infancia
hasta la Otra vida
y aun mas alla.
Ahora atrapo el viento solo en mis pensamientos,
tus cabellos son el bosque espeso
que se aleja
y tu camisa,
el Azul lago
que a nado jamas he de cruzar.

EL

El me vuelve verdadera,
El me ama,
El se desliza sobre mi
con melamcolia,
El, tambien aqui,
en Monterrey, me ha encontrado
y yo escurro
bajo el derretida.

El es fuerte,
El es ardiente y sacia
El es ese
que cada noche aguardo
para abrazarnos,
para confesarle que lo amo todavia
y partir hacia algun lado..

El aguacero.

xxxxxx

NOCHE MEXICANA

La diosa de rodillas prestas
la sirena de pechos de mica
y un Apolo de delicado falo
el paraguas acribillado en manos de Neptuno
en torno mezclados un olor a tacos
y a sebolla suculenta:
envueltos en capas de marmol
angelillos
silban a los transeuentes
en el puente hacia la luna,
la noche de muslos de par en par
devora desterrados

en las bancas de la Alameda
los solitarios anhelan salir
a traves de la cremalleras de sus pantalones
pero otros
con los mechones sumergidos en el cafe
se trepan sobre los faros del coche
de matricula cifrada

sobre de medianoche los adoquines parecen limpios
y la cruz azul encima de la catedral
es tangible.

xxxxxx

Los poemas son traducidos al espanol por Reynol Perez Vazquez