Мая Дългъчева

Човекът с печални очи се смее широко.
Носи разгърдена риза, свирука шансон –
като вдовица, разперила шарена рокля –
да не личи, че плътта й отдавна е стон.

Той ще намигне, ще спре, ще почерпи тайфата,
ромол и хлад ще поръси – пътуващ фонтан...
В пръските колко голяма сълза е разлята
знае чаршафът му само – до вътък издран.

Човекът с печални очи не умее да мрази –
болката тъне в гледците пласт подир пласт.
Подпират се. Той нея, тя него ли пази –
няма да чуеш, защото се смее на глас.

Да можеше някак да кресне, да тресне, да плюе в сурата
на онзи подлец, на този бардак, на смъртта!
Не може. Не страх... Прекосил е междата –
обича. Нелепо, учудено – бебе с брада.

Да можеше някак поне да си скрие очите...
Или пък вселената един дъх да помълчи,
та да се чуе как горе затихват тръбите,
когато се смее човекът с печални очи.

Осанка

Облакътена на перваза, отново подир нея гледа –
не помни откога я мрази – дима под кожата й бледа,
тайфуна в плавната походка и жестовете пестеливи,
гласа й плътен с тъмна нотка... Дори тъгата й отива!

Не помни откога се мъчи досущ на нея да прилича –
грима й имитира сръчно и в думите й се облича.
Но нещо все не й достига, убягва й, не пасва, драска –
онази е старинна книга, пък с орнаменти на каляска...

В онази има нещо скрито – дихание, извивка, тайна –
опустошено и убито, пък сластно, пищно и сияйно...
С какъв аршин да я премери и силуета да открадне?
Да й порови във килера – слой сажди от пустини жадни.

Да й раздруса тишината – звънтеж от стъклени миражи.
А тя – като църковна дата – число с послание... Да каже!
Да каже как! И колко струва да бъдеш и стрела, и котва!?
Чу: “Скиптър, дъще, се купува – осанката се заработва.”

Дайре

Жената, в която мъжете се влюбват завинаги,
оставя подире си шлейф от пастелна тъга...
Тя гледа цинично, обаче се смее невинно –
кентавър - с пръхтене в парфюма, пера и рога.

Прилича на тайник – света през ключалката чува,
на циганска кошница – карти, комат и дайре...
Размесва тестето, но все й се пада пътуване
и път през пътеките с крачки смирени оре.

Жената, в която мъжете се влюбват отчаяно,
си има навярно и име, и тяло, и глас.
И тъкмо това ги обърква да мислят, че тя е
завинаги нечия – стигат й залък и страст...

Не виждат - бездънна е вътре, завихрена, шарена –
крилата поляна, която от багри жужи!
Прохладна и мека изглежда, но всеки опарен
мълчи за цената кентавър с юзда да държи.

Жената, в която мъжете се влюбват все някога,
е нежната мъст за безсънните техни жени –
току-що е спряла, а покривът вече я стяга...
Дайрето в съня им не спира - звъни и звъни.

BIOGRAFÍA:
Maya Dalgacheva
Мая Дългъчева е родена на 05.05.1967 г. в Стара Загора. Пише стихове и детски приказки, пиеси, песни. Автор е на стихосбирките 'Семки от ябълката' [2000], 'Друга приказка' [2005; на руски: 2007, на сръбски: 2007] и 'Женска роля' [2008]. За деца е публикувала книгите 'Слон и чадър' [1999], поредицата с приказки 'Лудориите на Маги' [2003-2004], приказките 'Как гъсеничката се събуди или как се раждат пеперуди' и 'Как се лекува лъвски страх без пердах' [2007], 'Пъстри приказалки' и 'Коледните чудеса'[2008]. По нейни текстове са създадени над 100 детски песни, част от които присъстват в учебниците по музика за начална степен. Носител на наградата 'Златен век' [2006] на Министерство на културата, Националната награда 'Константин Константинов' в категория 'Автор' [2009], Наградата на СБП за детска литература [2009] Има публикации в национални и чуждестранни литературни издания. Живее в София.

m_dulg@abv.bg