Maria Marinova

Мария Маринова Маринова е родена  Ð² град Добрич. Завършва гимназия в родния си град, Институт за културно-просветни кадри със специалност „Театър“ във Варна и Учителски институт- български език и литература в Смолян. Работила е като екскурзовод в почивни станции в Момин проход и Велинград. От 1976 година живее в град Сандански. Работила е като библиотекар в гимназия „Яне Сандански“  Ð² града. Дълги години ръководи ученически литературно-творчески и театрални състави към Центъра за работа с деца, читалището и училищата в града.Автор е на 16 книги.Първата й книга „ Леткина плетка“ със стихове за деца излиза през 1986 г.Отличена е с награда.Следват – „Тайнството на библиотеката“/1988/, „Ха познай“,гатанки/1991/,“Закачка плачка“,стихове за деца/1996/,“Светулка в мрака“,лирика/1994/,“Запалена сълза“,лирика/1999/,“Странният танц на римите“/2000/,“Гатанки загадки за дечица сладки“ /2004/,“Атагорд чудовището“/2006/, носител на наградата на СБП, „Мило коте“/2012/,“Рисунки без лилаво“/2013,“Нещо бяло се случи“,лирика/2015/, „Звезден сън“,фантастична приказка,кн.първа,и „Войната на адроните“фантастична приказка,кн.втора /2016/,Гатанки за разгадаване и оцветяване,2017, „ Приключения на сезоните“,приказки, 2018.

       Сътрудничи със свои творби  на списания и вестници за деца и възрастни.Песни по нейни текстове звучат по радиа и телевизии. Автор е на пиеси за деца, както и на телевизионни фолклорни импресии.

      Член е на СБП от 1995 г.

БЯЛА   САМОТА

Самотата във мене потропа,

всяка фибра – парче по парче.

Заприличах на снежна хралупа,

а сърцето ми в нея – врабче.

Не останаха даже трохички –

ни от спомени, ни от  мечти,

да си клъвва поне по едничка,

за да  знае, че още лети.

И зазидано в тясната клетка,

на един самоволен  Ð½ÐµÐ´ÑŠÐ³,

то навикна със бялата гледка

и въртежа на  празния кръг.

А навънка света се простира,

без измислени знаци, черти-

и сияещ, красив – галопира,

към сърцето на свойте мечти.

Само негова думичка нежна,

вкаменения  ÑÐ½ÑÐ³ ще свлече,

и излязло от клетката грешна –

ще политне сърцето-врабче.

И НЕКА  ДА Е ТАНЦ  ÐÐ КРАСОТАТА

Нощта възседна гърбавия  мрак  и тръгна по маршрута на луната.

Едни след други  Ð·Ð»Ð°Ñ‚ните звезди зачукаха с копита в тишината.

Светът се притаи и в сладките прегръдки на съня се гушна.

И само Господ Бог отгоре ни следи  със своята усмивка добродушна.

Отдъхвай, свят, и дневните си разпри и сплетни свали от свойте плещи.

Душата си със мир възнагради и нека е без грим, сълзи и  Ð²ÐµÑ‰Ð¸.

И нека се събудиш сутринта с разголено, любовно, топло  тяло,

и в погледа ти  Ð´Ð° блести ДОБРОТО- единствено в борбата оцеляло.

Танцувай, свят, издигай се над скучните вълни на сивотата !

И нека да е танц …и нека да е танц на обичта и красотата!

А  ЖИВОТЪТ…

А животът е толкова кратък !

А животът е толкова мил !

Чакай Дух – не прекрачвай оттатък,

от страстта на света неотпил.

Погледни синевата отсреща,

как изражда невинният ден !

И да спра ли с очи да усещам,

как се влива живота във мен ?

А звездата видя ли – от свода,

как пресича простора пеша,

и блестяща, проучила кода,

как се вмъква в човешка душа.

А морето ? Ти чу ли нощеска,

Как се блъскаше в кея от страст !

То ме чака…със синя прическа …

Да се гмурна в сърцето му аз.

Не! Не стига живота ни даже

и за капката сладост и грях.

Нека някой сега да ми каже :

-Да !Достатъчно тука живях !

ДУЛСИНЕЯ

Беше изтекла и последната капчица радост от нея –

с изсъхнали трепети, с мисли ранени – просто една Дулсинея.

А под косите й – потна, сплъстена, разрошена стряха,

очите й пламенни, пълни със ужас и укор блестяха.

Навикнала с грубите белези, рани безброй от житейските скоби,

тя и не знаеше как си живеят богатите  Ñ…ора и сноби.

И нежност и ласки и чувства сърдечни  Ð½ÑÐ¼Ð°ÑˆÐµ как да сънува –

знаеше само пшеница да жъне, по мъжки да хока, да псува.

Но случи се нещо. Един ден със гръм и със трясък  в селцето й малко,

нахълтаха топлите струи и нежни обноски на болен идалго.

И паднал пред  нея със страст  Ð½Ð° колене, със поглед щастливо унесен,

той я въздигна  във  своя богиня, в уханна и прелестна есен.

О, как я обсипваше с думи красиви, които й сгряха душата !

За първи път ронеше сълзи от радост, събудили в нея жената.

За първи път някой в сърцето й  нежно надникна

и чувство  вълшебно, до днес непознато у нея поникна.

И млъкна светът. И прогледна с очите на лудия рицар…

И видя Дулсинея – красива, изящна, с походка и вид на царица.

КАКВОТО Е БИЛО  ИЗТЕЧЕ

Запалвам до искри пети,

юздите съм опънала до косъм,

но конят на годините лети

и справедливо май ми е ядосан.

Предавам се, предавам се, добре !

На земната седалка се отпускам…

Защо ми е насилствено да спре –

достатъчно на ходом ме е друсал.

Каквото съм му дала – ми е дал.

Каквото съм посяла – ми се случи.

Щастлив, успял и неуспял –

живот заслужен си получих.

Каквото е било изтече,

привърши на живота ми лимита !

Сега ще гледам отдалече,

на коня  - светлите копита !