Kerana Angelova

Керана Ангелова е родена в село Бродилово, само на пет-шест километра от морето, в мистичната планина Странджа – задължително го съобщава най-напред в справки за биографията си, понеже счита, че родното място е много специално нещо – то е онази точка на земното кълбо, което е проекция на замисъла всеки от нас да съществува – тук и никъде другаде.

“Тоест, смея да мисля, че родното място е посочено от пръста на онази сила, която ни е вдъхнала дъх и дух – за да поддържат те връзка със същата тази родителна сила чрез най-подходящия енергиен канал. Мисля, че ако бяхме родени на друго място, бихме имали съвсем други отношения със света: други хора, друг обмен на енергии с тях, с природата наоколо, други предизвикателства биха отключвали сетивата ни да възприемаме заобикалящото, т.е. всеки от нас си има родно място, което в общия замисъл за живота е фиксирано някъде там върху необикновената карта на животите като съдбовна отправна точка.”

Керана Ангелова е автор на следните книги:
„Лято“, поезия, 1982; „Подземна река“, поезия; 1988 .,“Зана. Папазини”, две повести, 1998; „По-беззащитни глухарчета“, поезия, 2000; „Елада Пиньо и времето“, роман, 2003; „Kaтокала, името на пеперудата“, поезия, 2006; „Вътрешната стая“, роман, 2006; „Времена“, поезия ( в съавторство с Роза Боянова и Калина Teльянова), 2007; „Видения“, поезия, 2008; „Улицата на пеперудите“, роман, 2010; „Един след полунощ”, есеистична, 2013; „Слънчогледи за Мария”, роман, 2013; “Леванте”, поезия, 2014

НАГРАДИ:
„Подземна река”, поезия, 1988 – Наградата на Бургас за 1988 година, плакет, изработен от скулптора Кольо Станчев
„Зана”, повест, публикувана в алманах „Море” – плакет „Пегас”, 1993
„По-беззащитни глухарчета”, поезия, 2000 – плакет „Пегас” за 2000 година
„Елада Пиньо и времето”, роман, 2003, носител на следните награди:
Националната награда на Сдружението на българските писатели „Най-добра книга на годината”, 2003
Националната награда на името на Блага Димитрова на Форум „Българка” за 2003 година
Наградата на читателите ВИК на първия конкурс за български роман, организиран от англичанина Едуард Вик
Номинация на журито на същия конкурс
Плакет „Пегас на Община Бургас, 2003
Номинация за националния конкурс „ Христо Г. Данов” за 2003 година

„ Вътрешната стая”, роман, 2006 – плакет „Пегас” за 2006
„Видения”, поезия – плакет „Пегас” за 2008

„Улицата на пеперудите”, роман, 2010 е носител на следните награди:
Наградата „Книга на годината” на Академия „Либер” в категория „Проза” за 2010 година
Номинация на журито за Националната награда „Роман на годината на Фондация „Хиляда и триста години България” 2010 година
Номинация на журито за Националната награда „Елиас Канети” за 2010 година

„Слънчогледи за Мария” – плакет „Пегас” на Община Бургас за 2013 година

По романа „Елада Пиньо и времето” „Малко театро” от Будапеща създаде спектакъл с оригиналното име през 2009 година, като същата година актрисата Габи Хаджикостова получи Голямата награда за женска роля на „Аркус фест” в Унгария.
Спектакълът е показван в много градове на България: Смолян, Пловдив, Стара Загора, Шумен, Сливен, Бургас, Русе, играе се всяка година по няколко пъти в театър 199 в София, а напоследък и в „Сълза и смях”.
Показван е с голям успех във Варшава, Торун, Берлин, Хамбург, Битоля, Виена. Турнето в Европа продължава, предстои премиера в Лондон.
Стихотворения на авторката са публикувани в Холандия, Америка, Русия, Македония, Румъния, Италия, Грузия.

 

Всичко

 

благодаря ти Господи за онова

което не си ми дал

то е всичко което

не бих могла да понеса

благодаря ти Господи за онова

което си ми дал

то е всичко което

мислех че не мога да понеса

 

 

КРЪГЪЛ СЪН

 

като миражи от детството ме спохождат

видения трепти въздухът птиците застиват

с разперени криле над пътеката гледат

с овални очи

многоцветни мехури издишват рибите

в реката

момче върти велосипед по тънкия конец

на хоризонта

нищо излишно наоколо нищо което

да не е достатъчно

слънчогледите се обръщат след мен

усмихнати с жарки глави ослепително

ослепително ослепително детство насън

широко усмихнати съвършено окръглени

слънчогледи вирове луни слънца звезди

съвършенството очевидно е кръг

и сънят ми е кръгъл

всичко в него е неизмеримо по моите сили е всичко

единицата мярка за светлина е любов без причина

е спазъм в душата за бог без причина

но понеже

не може да обхване лумените на светлинния поток

нито канделите на силата на светлината

понеже непосилна е светлината на детството

 

може да се гледа с отворени очи

само насън при това кръгъл

 

НЯКЪДЕ

някъде свиреше музика

в следобеда 
искряха люспите на въздуха мараня трептеше
и музиката се издигаше

нямаше жив човек наоколо поради жегата или
поради друга причина
само музика над слънчасалия двор
сякаш от само себе си не от радио не от грамофон
направо от ефира а може
направо от мен от мозъчните ми гънки

от хоризонтите на душата ми от моите клетки
човешкото тяло притежавало приблизително
100 000 милиарда клетки
о каква изумителна възможност е това каква възможност
музика да извира от тебе и поезия и любов без причина
и музиката се издигаше
съвършено проявление на безсмъртието в мен
проникваше ме на клетъчно ниво
на езика на съвършеното незнание

на езика на мъдростта
по едно време мама подвикна тихо иззад

ленивото перде
без почуда в гласа без никаква почуда
видя ли преди малко над главата ти прелетя
ангел със златна цигулчица

 

* * *

 

после през двора

премина баба ми

 

слънцето я прониза с тънка рапира

роклята ѝ стана прозрачна

светлината течеше през нея като

въздушна река

косата ѝ току-що измита с отвара

от листата на стария орех

отронваше капки

като прозрачни златисти орехи

 

беше красива

 

не плачи каза баба не плачи хвърчилото беше

крилато и бяло като господов ангел

няма начин да се изгуби в небето

докато ми го казваше

моят ослепителен ангел падна

в краката ни

стояхме над него и гледахме

гледахме и стояхме над ангела

 

боже отрони баба наведе се и го взе на ръце

 

гледах как го отнася през маранята

към кофата за отпадъци

как го притиска в гърдите си

как се влачат тънките му парцаливи криле

как се ронят перата хартиени

 

баба цялата бе в светлина

 

боже изплаках след нея

тя стреснато се обърна

 

 

хeranthemum annuum (ОБИКНОВЕНО БЕЗСМЪРТНИЧЕ)

безсмъртниче

боженце Ксерантемум Аннуум
на моето детство безсмъртно
Господи с виолетовите очи 
на великата му душа

 

Господи Обикновено Безсмъртниче
сияещ оксиморон на битието –

който пръв те е нарекъл така
заслужава
Нобелова награда за спасително

словосъчетание –
милост кураж и надежда
сред преизподнята на страха

аве боженце Ксерантемум Аннуум
не умирай обикновено безсмъртниче

обикновено обикновено обикновено

безсмъртниче

не умирай

 

 

* * *

 

делфинът бял който
делфинът бял който ми проговори
в едно ранно утро по изгрев
делфинът който се гмурна 
в хладния пясък

и направи в него безброй вълни
позволи да погаля бисерния му гръб

и внезапно ме нарече по име

след това ме погледна

дълбоко в очите
погледна през мене делфинът

и се усмихна и аз прогледнах

през неговите очи надълбоко

каквото видяхме беше
безкрайната плоска вселена
и едно кръгло димящо море
по средата
в което плувахме

в което плувахме редом
в което плувахме и пищяхме щастливо

 

СТАРЕЦЪТ НА БРЕГА

старецът на брега
старец вековечен
очите му пълни с кристали сол
две бездни навътре
понякога е ни жив нито мъртъв
друг път е жив и мъртъв едновременно
което донякъде е същото
седи на брега неподвижно
строшени седефени миди блещукат
по гумените му сандали
сини мравки пълзят по краката му
паяк плете мрежа от бръчки и я спуска
върху главата му
мисли си тя е самото време
а паякът е ловец на времена
но какво знае той за човека

също колкото човеците знаят за Бог
даже още по-малко

седи старецът
очите му две бездни
в едната се хвърля белоснежен делфин
в другата кораб презокеански
и потъват изчезват безследно
в бермудския триъгълник
на застиналия му поглед

 

 

КРАСИВИТЕ ДУМИ

 

каза ѝ

когато те видях за пръв път

светът се завъртя на обратно

жените се отдалечиха

ходейки гърбом

мъжете ти се поклониха за последно

а лятното слънцестоене

на любовта ми

позлати сънения ти поглед

и те събуди

принцеса от стогодишен сън

 

каза ѝ още много неща

бяха красиви и тъгата ѝ нарасна

 

красивите думи

съсипват сладостно не оставят надежда

разменят местата на миналото и на бъдещето

разказват приказка с неизвестен край

светлината им заслепява очите

 предизвиква протуберанси зад ретината

 

красивите думи когато са истина

приличат на лъжа

когато са лъжа приличат на истина

 

на каквото и да приличат красивите думи

болят

 

 

ПОНЯКОГА

 

понякога любовта е

разстоянието между две звезди

които изглеждат толкова близо една до друга

ако някой ги гледа нощем

полегнал върху тъмната земя

 

понякога любовта е

разстояние от светлинни години

което за една нощ извървяваш

насън