Yanislav Yankov / Янислав Янков

Янислав Янков е роден на 1.08.1941 г. в Дебелец, Ве­ко­тър­нов­с­ка об­щи­на. За­вър­ш­ва пър­вия ви­пус­к ­на ВТУ „Св. св. Ки­рил и Ме­то­дий“ – спе­ци­ал­ност „Бъл­гар­с­ка фи­ло­ло­гия“ (1967). Ра­бо­ти ка­то жур­на­лист в сто­лич­ния и мес­тен пе­чат, дра­ма­тург в Кър­джа­лийс­кия дра­ма­ти­чен те­а­тър, ре­дак­тор на ал­ма­на­ха за ли­те­ра­ту­ра и из­кус­т­во „Зор­ни­ца“ – Габ­ро­во, и др. Един от ос­но­ва­те­ли­те на в. „Под­к­ре­па“ през 1990 г. и на Съ­ю­за на де­мок­ра­тич­ни­те си­ли във В. Тър­но­во. Пър­ва­та му пуб­ли­ка­ция на сти­хо­ве е през 1964 г. във в. „На­род­на мла­деж“. Негови творби са публикувани в почти всички издания за литература и култура в столицата и провинцията. Ав­тор е на сти­хот­во­ре­ния, дра­ми и раз­ка­зи (през 1999 г. по­лу­ча­ва наг­ра­да­та за раз­каз на в. „Ар­т­фо­рум“ – В. Тър­но­во), тек­с­то­ве за пес­ни. Не­го­ви сти­хо­ве са пре­веж­да­ни на нем­с­ки, ан­г­лийс­ки, френ­с­ки, полски, ру­мън­с­ки, рус­ки, гру­зин­с­ки, осе­тин­с­ки и др. ези­ци. Но­си­тел на Го­ля­ма­та наг­ра­да „Пеньо Пе­нев“ (Севлиево, 1986), Пър­ва наг­ра­да за по­е­зия за мо­ре­то във Вар­на (1993), как­то и ре­ди­ца дру­ги ли­те­ра­тур­ни наг­ра­ди. През 1995 г. по­лу­ча­ва пре­мия от изд. „Све­то­ве“ (Брюк­сел, Бел­гия) за ци­къл сти­хо­ве, от­пе­ча­та­ни в ко­лек­ци­о­нер­с­ка Ан­то­ло­гия на све­тов­на­та по­е­зия. Под­дър­жал е ак­тив­ни твор­чес­ки кон­так­ти с Лас­ло На­ги, Жак Пре­вер, Имант Зи­е­до­нис, Ла­мар, Ан­д­рей Гер­ма­нов, Ата­нас Дал­чев, Ми­рон Ива­нов, Йор­дан Въл­чев, Ди­ми­тър На­чев и мн. др. из­вес­т­ни бъл­гар­с­ки по­е­ти и пи­са­те­ли. Член на Съ­ю­за на бъл­гар­с­ки­те пи­са­те­ли от 1994 г., член на Сдру­же­ние на ли­те­ра­тур­ни дей­ци „Све­та го­ра“ – В. Тър­но­во, от 1997 г., член на Национално общество за литература и изкуства „Формула 6“ – В. Търново (от 2009 г.).

Из­да­ва по­е­тич­ни­те кни­ги „Всич­ко, как­то все­ки ден“ (изд. „Нар. младеж“, С., 1973; по­лу­чи­ла пър­ва­та Го­ля­ма наг­ра­да за де­бют­на сти­хос­бир­ка „Юж­на про­лет“ – Хас­ко­во, през 1973 г., и наг­ра­да­та на в. „Пулс“ „Вла­ди­мир Ба­шев“ през 1973 г.), „Гор­чи­ва кръв“ (изд. „Нар. младеж“, С., 1979), „Пти­ца без очи“ (изд. „Инграф“, Габрово, 1993, изд. „ПАН-ВТ“, В. Търново, 1997), „Аз съм Ной“ (изд. „ПАН-ВТ“, В. Търново, 1999, изд. „Рал-Колобър“, С., 2003), „Ви­но­вен свят“ (изд. „Босилков“, В. Търново, 2002, 2007), „Влизане в Рим“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2008, Наградата за поезия на СБП за 2008 г.), „Антология“ (изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2011), „Смъртта в живота само съществува. Спомени на един корабокрушенец“ (ИК „Жанет 45“, Пловдив, 2014).

 

Yanislav Yankov is the pseudonym of Yordan Yankov Yordanov, an internationally famous Bulgarian writer, who, in recognition of his works, was praised as The Writer of 2011 in his home country, just a few months ago. 2011 was also the year of his 70 anniversary, noted by celebrations in honour of his and the publishing of the poet’s Anthology of Poetry.

Yanislav Yankov was born in the small town of Debelets, near the old capital of Bulgaria – Veliko Turnovo. He was one of the very first graduates from the Veliko Turnovo University as a philologist in Bulgarian language. He worked as a journalist, playwright, repertory director, as editor of the almanac Zornitsa. His poems and short stories have been translated into German, English, French, Polish, Romanian, Russian, Georgian, Ossetian and other languages. He was awarded : Great Prize ‘Yuzhna Prolet’ (Southern Spring) for a debut book of poetry ( Haskovo,1973), ‘Vladimir Bashev’ Prize (1973), Penyo Penev Great Prize (1984), First Prize for marine poetry ( Varna, 1993), Award and Premium of the Belgian publishing house Worlds for a series of poems, published in the collectors’ Anthology of World Poetry ( Brussel, 1995), the annual prize for poetry of the Bulgarian Writers’ Union for his book ‘Sweeping into Rome’ (2008),and many others.

 

АНГЕЛ НА ПРОЗОРЕЦА

 

Събудих се в един невероятен ден –

от умовете бе изчезнал пушекът

и хората пред къщите си слушаха

небесния въртоп с акорди зареден.

В река се бе превърнал простият асфалт

и мислите с криле от юг се връщаха.

Но вместо хули и сърца намръщени,

цветя танцуваха по улиците валс.

Детенце с птиците бе влязло мълчешком

на двора и посягаше към вишните.

Стопанинът пиян от гордост викаше:

„Елате, аз съм ангелът на този дом!“

О, златна тишина на обедния час,

без уморените мечти по спирките!

Насред площада Господ рецитираше,

а минувачите умираха от страст.

И ти... Добра, щастлива, да  те позлатят,

ме чакаше в дома и ме прегръщаше,

макар да бяхме като вчера същите.

Но беше друг животът, беше друг светът...

 

 

 

НЕПОНЯТНО

 

Има нещо от всички изпъдено –

то е топло и нежно създание.

Но крещи срещу него от стълбите

всяка тухла на нашето здание.

Само оня, с когото не свикваме,

а не ще да ни върне омразата,

под палтото си тънко и никакво

нещо топло и нежно запазил е.

Той с въженце завързва бомбето си,

сякаш кученце води обесникът.

И го гледат дълбоко потресени

от прозорците старите вестници.

Има нещо от всички отречено –

непонятно и нежно създание.

Само в страшни след бедствие вечери

то ни връща отново в съзнание.

И човекът, отвързал бомбето си,

между нас се нарежда по филмите

до  нощта на забравите весели,

до деня на голямото имане.

 

 

РИБАРЯТ

 

Тоя старец следобед, дето слънцето шие

по замислени мрежи и провисени стрехи,

тоя дявол, доволен за очите на всеки,

тоя восък без пламък до брега на морето.

Аз му нося смокини. Хляб и риба му нося.

Над главата ми гледа. Не посяга към хляба.

Две флигорни извиквам да му хванат сърцето.

Той си тръгва замислен, скрил гласа си дълбоко.

Тая сянка през август върху пясъка светъл,

тия мускули кротки на греблата заспали...

Шапка нова купувам – сухо слънце и слама.

Но за старата шапка той и златна не взема.

Ще остане морето пак безлюдно и хладно.

Ще остане без сянка този пясък изстинал.

Тая заран си тръгвам, а в купето ми шапка,

за сърцето ми тясна, за главата  широка.

 

 

ВАЗА

 

Малко горски цветя ти набрах.

Беше лято – ни делник, ни празник.

И си мислех, че може би  с тях

ще просветне в дома ни. Напразно.

Бяха бели и сини – едни

луди сякаш за нежност, за мъка.

Ти остави прането встрани

и замачка престилката мълком.

И си мислех – защо е така,

не успях ли със нещо, с цветята.

Зад стените гърмеше река

с черни хули и с клюки налята.

Малко горски цветя ти набрах.

Ти ги сложи във празната ваза

и захлупи лице върху тях,

и заплака, и нищо не каза...

 

 

ПРОЗОРЕЦ

 

Надалеч родèн, сънувам често

на прибоя старите латерни,

кръчмите от дявола по-черни,

вятърът навяващ неизвестност.

Пръстите, които пооткрехват

мокрия прозорец на небето,

с пламъци чертаят хоризонта,

за да видя на морето края.

Бавните часовници от вятър

мелят на удавниците хляба.

Нрави ми се… всичко да им кажа,

но на пясък думите ми стават.

Всяка нощ вратата блъска някой.

Иска и съня ми да отвори.

Търся между амфори и книги

мрежите, с които да го хвана.

В мрежите ми уловени скачат

стихове, деца и морни птици.

Скъпите удавници възкръсват

с дрехи от пера, с очи дъждовни.

Аз ли го измислям този пъкъл?

Хитро той ме мами с мед и вино

себе си в цигулка да превърна,

за да бъда светъл и прозрачен.

За да мога с вятъра да тичам,

докато душата ми отплува.

За море отчаяно тъгувам,

както се тъгува за момиче.

 

 

ЛОВЦИ  НА ПТИЦИ

                      На Владимир Шумелов

 

Те бродят покрай нас, те още бродят

с качулки неми, с прорез за очите,

с езици дълги, вързани на кръста –

кошмарни сенки, писъци в слуха ми.

И тъй отдавна тук, и тъй отдавна

пълзят покрай стените... И безмълвно

за тях разказват... И се стели пепел

върху живота. Странен е животът.

Оттам оглеждам пещите, местата

удобни за бесилки, за засади,

хралупите оглеждам, всеки ъгъл

с петна от кръв и кървави легенди.

Дано, деца, това са само мисли...

Жесток капан за мене са сглобили

и острят ножа, за да кажа всичко,

което нито аз, и нито Бог го знае...

Аз не познавам вече този свят.

Любимите неща са малко вече.

И на монети дребни съм обречен

с леглото празно и с трохите хляб.

Часовникът ме смила ден след ден.

Отдавна беше – моите връстници

потънаха в живота, странни птици...

Но аз не питам никого за мен.

И разговарям в себе си сега.

И слънцето ми става брат единствен.

Стоя си върху масата разлистен –

мухите дребни само ме четат.

С дървото разговарям само аз,

с дъжда студен и есенния вятър.

И знаци пиша, без да ги изпратя,

защото губя към живота страст.

Зелената ми шапка пожълтя.

В тревата се държа със всичка сила.

Над мен земята се е наклонила

с тревожни сенки на цветя.

Към теб когато страст света върти,          

слепец един в безумното си ложе

прегръща мрака, с гръд целува ножа...

Не си единствената болка ти. 

Не е бедата, че съм сам и тих,

че с лудия разделям свойта плячка,

че приближава  здрача с всяка крачка...

На мъртвите перата изгорих.

Дълбоко скрит откраднатият  грош

дълбае гроб, но с нежност сладка гали

и тътне храмът с празните си зали...

Икони на глупци изписвах всяка нощ.

Не е бедата, че смених за хляб

косите на детето си невинно.

Аз със крадци на обич пия вино

и за убийствата им ставам сляп.

 

           

МИГОВЕ

 

Щом влязох, се огъна мигом здрача –

мелодия, която кротко плаче

с една въздишка сладка на Гонзалес,

спокойна струйка кръв в самия залез.

Валеше дъжд... Камината отсреща

накара да подскачат всички вещи.

Звънеше в чашите тревожна струна.

И те целунах, без да те целуна.

Уж в стаята си бяхме, а отвори

невидима ръка небе отгоре...

Крила на птица залюляха стола.

Трева по пода, виждах, бе набола.

По стих на Пастернак като по стълба

се качваше дъждът... На прага – гълъб

държеше в човка скъсаната струна.

И те целунах, без да  те целуна.