Красимир Георгиев

Епитафия

Избуяват диви макове
под избухналия дъжд.
На перона чакам влака –
полуюноша, полумъж.

От семафора се спуска
цвят на неизпитан страх.
Предпазливо впивам устни
в полуябълка, полугрях.

Коловозите се гърчат
в тази слънчева мъгла,
разписанието търсят –
полуспомен, полумечта.

Прелетя експресът Щастие
като ултразвуков гръм,
а запазеното място е
полуистина, полусън.

Полудяват диви макове
от лъжливия прашец.
На перона чакам влака –
полустарец, полумъдрец.

Доверчиво храня гълъби
под житейския си дъб
с най-обикновени жълъди –
полущастие, полускръб.

Жмичка

Едно-две-три... – отброява смъртта.
От смъртта сред живота се крием.
Едно-две-три... – отброява животът.
От живота къде да се скрием?

Лебед в центъра на вселената

– Тате, какво е болестта?
– Болестта е перце от крилото на времето, дъще.
– Тате, какво е времето?
– Времето е река, по която плува душата, дъще.
– Тате, какво е душата?
– Душата е огънят във водите на времето, дъще.
– Тате, къде отива душата?
– В свят, пълен с цветя, дъще.
– Тате, какъв е този свят?
– Той е лебед в центъра на вселената, дъще.
– Как ще стигна до центъра на вселената, тате?

Чашата

Седяхме върху чашата на живота
с огъня, слънцето и луната.
– Аз ще горя! – каза огънят.
– Аз ще грея! – каза слънцето.
– Аз ще сияя! – каза луната.
– Добре – съгласих се и попитах, –
но защо дъното на чашата е отгоре,
а отворът й е отдолу?

Кръговрат

Всеки ден на Земята умират 250 000 души.
Телата им потъват в могилата, а душите им се издигат над хребета.
После телата и душите се връщат.
Всеки ден на Земята се раждат 500 000 бебета.

Децата на костенурката

Петък, тринайсти декември е. Зреят лавините
и негативът отваря очите на зимата –
никой не тръгвал през този сезон на годината,
никой не тръгвал по този маршрут, за да снима.

Точно навреме е. Всичко е дяволски точно.
Тръгвам нагоре със своето малко откритие –
свършва животът, преди да е още започнал –
черни косите ми, а избелели мечтите.

Тръгвам към моята дълга любов – Хималаите,
тръгвам към бялата девствена сянка на Азия.
Двама непалци ме пазят от пропасти. Знаят те:
няма да могат от кармата да ме опазят –

карма на зъл неудачник, пиян мижитурка.
Давам ума си на вълците, стигат ми дните.
Някога много отдавна една костенурка
слязла от времето, за да роди планините.

Кървави капки бележат трасето на жертвите.
Псувам съдбата и влизам в гранитната лудница,
влагам душа в обектива и лазя след шерпите,
а планината разголва гърди като блудница.

Впивам в гърдите й шеметни кадри-пиявици
и се облива в блажение фотодушата ми.
Аз - фотографът от София, кротък пияница,
пия безкрая и снимам с очите на вятъра.

Трупат се преспи, натрупват се болка и лудост,
зрима е болката, а лудостта е незрима.
Стенат от страст върховете – великото чудо,
снимам мечтите и снимам, и снимам, и снимам.

А планината е нежната бяла красавица
и приближава лицата ни нейното варио,
щедри светкавици вдигат жестока наздравица –
нашите снимки на вечния огън изгарят.

И ме прегръща, пияна от студ, планината,
и ме целува със своите ледени устни.
Кротките шерпи превръща в божествени статуи,
мен ме затваря в покои свещени, но мръсни.

С кървава слуз са покрити стените и пурпурът
капе по сухия дънер на брачното ложе.
Може би снимам дечицата на костенурката,
плод на смокиня ще вкуся сред ложето може би.

Там се съблича мръсницата, тръпнат бедрата й
и се преплитат в лавина телата ни, нашите.
Бяла красавица страстна е днес планината –
петък, тринайсти декември, година на чашата.

Както жената е винаги огнена клада,
но е и айсберг в морето от чувства жената,
тъй планината е винаги бяла и млада,
но е и дяволски мъртва и твърда душата й.

Мъртвата твърд е пленена от живите фотоси.
Лягаме с моята дълга любов – Хималаите,
огън без край. Обективът затваря окото си.
С бяла коприна покрива главата ми Бялата

смърт.

Съвет към Красимир Георгиев

Краката ти са потънали в земята,
главата ти е потънала в небето.
Тази планета не ти е по мярка, приятелю,
потърси си друга планета.

Аз – създателят на Вселената

Преди много-много години, преди цяла вечност, когато
бях вместилище на света и се къпех сред небитието,
когато още нямаше смърт, нито безсмъртие,
нито черна светлина, нито нежен вятър,
нямаше ден и нощ,
нямаше ги семената на лотоса,
нямаше ги Брахман, Аллах и Буда,
нямаше ги проклетите замръзнали капчуци,
нямаше го Христос, за да подбуди проказата на Юда,
нямаше нечисти помисли,
нито любовни заклинания,
разкъсах утробата си, разчупих златния си зародиш и заплувах
сред жертвената течност на съдбата.
Не изпитах родилни болки при раждането си, защото
още не бях създал демоните и боговете,
и не изплаках, защото още не се бе появил въздухът,
за да оплоди водата
и заедно да създадат вселенската ос,
диханието
и звуците.

Разлюля ме люлката на космическата топлина,
първичната сила сдъвка със зъбите си пъпа ми
и заспах
сред това дълбоко чудо
и сънувах нежна жена с разтворени бедра, а после се вмъкнах в бездната,
докоснах страданието на насладата и оргазъма
и засмуках мъдрост
от сексуалното зрънце между бедрата на повелителката.
От дъха ми се роди гората и от гората направих клада,
от дъха ми
изникнаха гъбите
на миналото и на бъдещето,
а когато се събудих, отсякох вселенско дърво
и от него издялах колело
с дванадесет спици,
после издялах небето и земята
и заедно с тази с разтворените бедра родихме посоките на света,
колесницата на щастието,
слънцето
и душевната обител.

После създадох конец и стъкло и с тях съших хората,
а също съших дворци и колиби,
опознах пътуванията на духа,
огъня на възмездието,
нирваната на пълното освобождение.
Времето потече в кръг
и светът стана ненаситно мънкащ и гъгне&#