АБЗАЦ ОТ НИЩОТО

Виждала съм тази сянка, от нощното небе прокудена,
как пада върху розите, човърка раните ми
и крепи тъмната проекция, загледана във пътя.
Мисля си: толкоз дръзка е голотата на есента,

Касандрите – обречени са на недоверие,
а в края си Елените намират Родос и изчезват...
Но името с което не заспивам в този час,
е като стена, застанала пред мен,

и представите ми като зрели плодове
в началото на среднощна философия окапват.
А толкова море е вперено в очите,
че не чувам раздалечаването на вълните,

забравям изпречените ветрове да умилостивя
със спомен от внезапните видения.
Ще стана рано със шума от пътната врата,
като мълния ще се скрия сред дърветата,

и само димът от розите след мен ще духа
като съзаклятие,
един безкрайно бял абзац от нищото.

препоръчително към ГОСПОД

Господи ако сега се родиш сред нас
мислиш ли че ще те познаем

моля те не се раждай в кошара
защото няма да го отразят в медиите

ако после пак решиш да ни нахраниш
с пет хляба и две риби
съмнявам се че ще ни хареса

знаеш ние доста сме напреднали
предпочитаме хляба като тост
а от рибата хайвера
полезен е за кожата репродуктивността
и премахва свободните радикали

ако съвсем не си се отчаял от нас
прати само една звезда но ако може
далеч от гравитационното поле на земята
иначе ще настъпи хаос в геополитиките

ако си имаш друга работа
не ни отваряй пак очите
току-виж мел гибсън изскочи с нов филм
в който ако те бичуват отново
цели 11 минути
не знам как ще го понесем

RACCOMANDATO VERSO DIO

Signore
se adesso nascessi fra noi
pensi che ti riconosceremo

ti prego non nascere nella stalla
perche i media nonlo mostrerebbero

se di nuovo decidi di sfamarci
con cinque pani e due pesci
dubito che ci piacerà

sai che siamo abbastanza avanzati
preferiamo il pane come tost
e dal pesce gli ovuli

se non ti abbiamo deluso troppo
manda solo una stella
lontana dalla gravità della terra
sennò diventa caos

se hai un altro lavoro
non ci aprire di nuovo gli occhi
perche Mel Ghibson farebbe un altro film
nel quale se ti oltraggiano di nuovo
per interi undici minuti
non so come lo sopporteremo

ЗИМА

Кое течение ме хвърли върху този залив?
Не казвай: особено безвремие,
отричай идеала,
копнежа и протуберансите на светлината,
блестящия син меч на сталактита.

Наблюдавам снега,
и разбирам в покоя има смисъл и значения.

Докосвам снежинки и се изпълвам с летяща материя.
Докосвам вятъра – с въздишки се изпълвам.
А тази еластичност на водата усещам до обвивките на атома.

От далеч видях два успоредни земетръса,
ще е много да се вслушам в тях,
в степите и в пясъка,
нали там всичките метаморфози на живота
предшестват
нашите идеи за метафори.

Нали игра със сенки заема всичките илюзии,
чак до входа на легендите,
които още крият неразчетени знаци по скалите,
пазят онези малки кръгли щерни,
които виното на времето събират
за жертвени олтари
върху релефи
мълчаливи като ледници.

Сега за мен
зимата е непостижима,
както е непостижима вътрешната сила на числата,
естествените колебания на квантувани наречия,
и този бавен, бавен кислород,
с който се излиза от съня,
толкова необходим като докосване.

Блуждаеща планета е умът ми
и само знак от звездния атлас ми стига,
да държа душа и тяло заедно,
тук където за ориентир ми служи слънцето,
така тъждествено със любовта и теб.

INVERNO

qualle corrente mi ha buttata sul questo golfo
non dire senza tempo
rifiutà l’idealsmo

guardando la neve
e riesco a capire che la pace ha senso e significati
tocando i fiochi di neve mi riempo con la materia volante
tocando il vento mi riempo col respiro
e sento l’asticita dell’acqua che avolge la supeficie del atomo

sento da lontano contemporaneamente due terremoti
sarà tanto ascoltare dentro essi
e nella sabbia

pare il gioco delle ombre che prende tutte ilusioni
fino al entrata dei leggendi
che nascondono ileggibili segnali sulle rocce
serbano quelli buchi piccoli
che riuniscono il vino del tempo
per il sacrificio

per me ora
l’inverno non è realizzabile
come la forza intera dei cifri
e questo ossigeno lento
lento
con cui si esce dal sogno
cosi necessario come il tocare

una pianeta erratante è la mia mente
e solamente un segno del atlante delle stelle basta
per tenere anima e corpo insieme
qua dove per un’oientazione mi serve il sole
cosi ugualmente del amore
e di te

TERRA ALL’IMPROVVISO

non puoi riportare l’acqua
che passa tra le dita
non vedi i semi che adorano la mia pelle
corrono sull’erba degli anni
di quell’isola dietro una roccia
dentro la casetta della felicità
sono andata molto lontano

ti porgo il pesce non per pescare
ma per sopportare il peso d’aggrapo
fino a quando i pini si davano addio col tramonto
fino a quando la fame gridava dopo me
io
terra all’improvviso
alto sopra il mare
allungando la mano con schizzo

ВНЕЗАПНА ЗЕМЯ

не можеш да върнеш водата
която минава през пръстите
не виждаш семената които боготворят кожата ми
тичат по тревата на годините
на онзи остров зад една скала
в колибата на щастието
отидох много далеч

подадох ти риба не за стръв
а за да издържиш тежестта на вкопчването
докато пинии се сбогуваха със залеза
докато глада викаше след мен
аз, внезапна земя
високо над морето
замахвам с очертания

***
io che non amo
la voce rocca della solitudine
il suo coltello affilato
non scaccio i piccioni dal terrazzo
fermi sull’albero di nuvole

quando penso a lui
si cambia la geometria segreta
del mare calmo e il sole canta
e non riesco a dire le più belle parole

mi sento una donna
nell’inizio e nella fine
ad ogni suo sfioramento
concludiamo e ci allontaniamo
fino a quando la distanza non diventa
una montagna in cui mi scontro

e non so che cosa sucederrà
quando la pioggia si avvolge
intorno al palo bollente del mio corpo
accendo una sigaretta e il portacenere
è un cuore graffiato
reliquia arrugginita d’altro tempo
e stò con le mani incrociate
e poi saluto i vento perchè sò
che non ho vissuto abbastanza a lungo

***

Аз която не обичам
дрезгавия глас на самотата
и острия й нож
не гоня гълъбите от терасата
кацнали на дървото ми от облаци

Когато мисля за него
се изменя тайнствената геометрия
на набразденото море а слънцето пее
и не мога да изкажа най-хубавите думи

Чувствам се жена
в началото и в края
на всяко негово докосване
завършва ме и ме отдалечава
докато разстоянието не стане
планина в която се блъскам

И не знам какво ще се случи
щом дъждът се увие
по горещия стълб на тялото ми
паля цигара а пепелникът
е издраскано сърце с неясен фокус
разядена реликва от друго време
и стоя със скръстени ръце
а после махам на вятъра защото
знам че не съм живяла прекалено дълго

Biography:
Bina Kals

Бина Калс е родена в гр. Бургас, където живее и в момента. По образование е инж.-биотехнолог. Има една издадена книга „Висока вода“, която бе номинирана за престижната награда „Христо Фотев“ през 2008 год. Под печат е втора нейна книга. Бина Калс печата в националната и местната преса, участва в поетични сборници, хайку-антология, алманаси. Отделни нейни стихове са превеждани и публикувани на руски, френски, италиански и сръбски.
Има две дъщери, Елена и Мария-Магдалена.