Parvoleta Madjarska
ПЪРВОЛЕТА МАДЖАРСКА
/1955 /
Родена е на 4 август 1955 г. в град Радомир.
Завършила е българска филология във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий” и трудово обучение и изобразително изкуство в Учителския институт - Дупница. Била е учител по изобразително изкуство в гр. Трън. Работила е като журналист в окръжния вестник “Димитровско знаме” и в общинския “Нов пернишки вестник”, “Перник експрес”, “Регион експрес”, “Зона Перник” – до неговата ликвидация през 1996 година. Била е кореспондент на в. “Струма”.
От 1997 г. е уредник в галерия “АРТ салон”- Общински комплекс Дворец на културата, Перник.

Заедно с Красимира Зафирова участва в 31-то честване на 'Радкови вечери на поезията', организирано от Междурепубликанската общност за културна и просветна дейност в Югославия /Биело поле, 2001/. Печели редица престижни награди на национални и международни поетични конкурси. Нейни стихове са превеждани на английски, сърбохърватски и на руски език в сборника “Духовные мосты” [1998 г.] Има публикации в сп. “Пламък”, “Везни”, “Жажда”, “Струма”, “Ирин Пирин”…, във в. “Литературен форум”, “Новият Пулс”, “Учителско дело”…, в поетичните антологии “Насаме с времето”/1999/, Антология на конкурса “Пенчо Славейков”, “SMS_поезия”/ 2004 и 2007/, “Още стихове за вечните неща” – Шивачево 2006, “Между въздишките на пеперудите” – Шумен 2007, “В полите на Витоша” 2007, “Кулски поетичен панаир” 2007 , „Трявна 2008”, “Мелнишки вечери на поезията” 2009 и други.

Автор е на стихосбирките “Ангел с ахилесова пета” /1997/, “Живей сега” /2001/, “Детето плаче като Бог” /2006/ и “Ще се видим в Рая” /2008/ и основен съставител на антологиите „Галерия към слънцето”/80 стихотворения и поеми за Перник/ и “Духът, който ни сродява” /2009/.

PARVOLETAMADZHARSKA was born in Radomir, Bulgaria. She graduated with a major in Bulgarian philology from the University of Tarnovo “St Cyril and Methodius.” Her first book of poems is Angel with Achilles Heel. She publishes regularly in the Bulgarian magazine, Literary World.  Parvoleta Madzharska

 

JUST ONE COFFEE

 

I drink a single coffee

and the hand of the clock pecks at my thoughts.

The wind hides itself under my hat

and grows quiet.

Probably it remembers something it owned.

Time is measured with bread,

with the crumbs scattered on the floor,

with the ants in the garden.

The rain silver-plates the paths

and the steps drain

in the eyes of the puddles.

I shall pull myself out by my hair

from the heavy waters of solitude

and will dry happily.

 

Translated from the Bulgarian

by Vantzeti Vassilev with Stanley H. Barkan

 

Първолета МАДЖАРСКА

 

НЕ МОЖА ДА СИ ПОНОСИ ДЪЛГО

 

НЕ МОЖА ДА СИ ПОНОСИ ДЪЛГО

новата си шапка от Америка,

която внуците му подариха.

На леглото възнак го намериха -

измръзнал, гладен, вкочанен, притихнал…

И бабичките оплаквачки вкупом

измиха тялото и всичко проветриха.

И докато обличаха, нареждаха...

 

Загуби малкия си син от страшна болест.

Не издържа сърцето майчино – изпука,

за миг се пръсна, онемя, при чедото отиде.

Големият му син и внуците

заминаха с зелена карта за Америка -

добре са и едва ли ще се върнат вече.

 

Изяде му душата самотата.

Като огромен, тромав зимен  плъх,

във нощите му дълги я изгриза,

и нищо не остана

във капана.

А тази нощ небето се разтвори

и първи вдъхнаха одеколона,

и ледената сянка на смъртта,

преверните му стари, дворни  кучета -

залаяха, прегракнаха, до Бог извиха,

муцуните им погнаха опашките.

Магарето избяга гладно

при женското магаре на съседа

и  всичко опустя, замръзна, спря се,

изчезна вдън земя и хвърли ключа.

 

Стопанинът отнесе в гроба

новата си шапка от Америка,

която внуците му подариха.

И  джиесема, който още обещава,

със нежен и спокоен женски глас

да предаде и вашето съобщение.

 

ТАТКО МЕ ВДИГНА НА РЪЦЕ

 

ТАТКО МЕ ВДИГНА НА РЪЦЕ

високо до слънцето

и ме сложи на детската седалка

пред себе си,

която беше направил специално за мен.

 

Татко ме вози на колелото,

върти педалите на земното кълбо

и косата ми се ветрее

като къдрава огнена комета.

 

Татко набира скорост по равното

и зад нас се сипят слънчеви искри.

А аз се смея и натискам клаксона,

и улицата – цялата – се смее…

 

Татко кара колелото си без мен.

Върти педалите на земното кълбо,

набира скорост и поема по Млечния път.

Изгуби се там, на завоя,

между Голямата и Малката мечка,

и стана мигаща, светеща точка,

на която има детска седалка

за мен.

 

РАЗЧИТАМ РАЗПЕРЕНИЯ ВЕСТНИК

 

РАЗЧИТАМ РАЗПЕРЕНИЯ ВЕСТНИК

на облаците,

изписан със резеца на светкавица.

Изкачвам се по стъпалата на своята усмивка.

Гледам с недоумяващи очи на ощипано ангелче

с проскубано крилце.

Мислите ми се мятат във всички посоки,

търсещи някое листо, където да се спрат

и натежат като майчина сълза.

Трудно ви откривам, хора!

Загубихте се в сенките на тъмното,

светулките ви избледняха.

Толкова много Родина

има при изгрев слънце

и толкова много самота при залез,

че се загръщам със прокъсано безвремие.

Минутите се кискат истерично,

а усмивката е умряла за сън

и става гримаса.

 

Разчитам разперения вестник на облаците,

изписан с перото на светкавица

и чета големите заглавия и малките букви.

А нощта започна да гравира бавно

кръста на моето сетно разпятие.

 

###

ПО МЕСЕЧИНА ДЯДО СЕ ЗАВРЪЩА,

за да огледа нивите, пчелина и  обора.

Сто пъти рухна неговата стара къща,

откакто в нея вече не живеят хора.

 

Полазиха я,  избояха бурени и кореняци,

оплетоха наоколо редици жилав плет.

И паяжините навред разрошиха мустаци.

Нападнаха я дървояди – дървен кош със смет.

 

По месечина дядо старият се пак завръща.

До снимката на баба има кътче горе.

Не е това, не е онази неговата къща.

Не са онези нивите и стоката в обора.

 

Но, мисля си, дорде живее споменът за дядо.

Дорде духът му вампирясал нивите обхожда,

ще се възражда тази, скътана в сърцето клада,

и ще гори и на децата в неродените им рожби.

 

ЛЕНИВА ЗМИЯ Е РЕКАТА

 

Ленива змия е реката през пладнето,

на сянка се крие днес сред пущинаците.

Върбите я мамят, от слънце окадени,

закрили небето със облачни знаци.

 

Ще хукнем в житата, открили пътечка,

със пръчка усойна и  камък в ръката,

усетили боси земята с петички,

ще сторим поклон на цветята от злато.

 

От мак ще направим мома с пелерина.

Лайкучка ще срещнем и росен синчец.

Върхът на дървото е гребнал от синьото.

Приспива гнездата  гласът на щурец.

 

На жабите  хорът тръстики люлее,

топуркат крачката на водните  кончета.

В мен детство нахлува, зад ъгъл се смее,

препуска на воля със дървено конче.

 

НЕ НОСЕТЕ ЦВЕТЯ

 

НЕ НОСЕТЕ ЦВЕТЯ.

Нека си стоят там,

при корените,

при семената покълнали…

 

Мама се побра в дървени шепи.

Като Палечка в чашка на цвете,

отпътува по реката на безвремието.

Толкова малка и крехка беше,

че накрая и аз я носех на ръце,

като малко безпомощно дете.

Ръцете й не можеха да ме прегърнат.

Очите – да ме видят и познаят.

Дъхът  й  беше  вече там, при татко…

 

А беше работлива като мравка

и  носеше товара на гърба си,

сто пъти по-голям от нея,

по невидимите мравчени пътеки.

Тъжният дъждец с уморените капки

я изтри безмълвно, безвъзвратно

от лицето на земята.

 

Не носете цветя.

Нека си стоят там, при корените -

където някога и ние ще отидем -

при семената покълнали…

 

ПО-ПИЯНА ОТ МЪЖ

 

ПО-ПИЯНА ОТ МЪЖ

и по-грешна от дявол,

пия звездната ръж

и се къпя в жарава.

 

Мое древно момче,

целуни ме, за Бога.

Виж, морето влече –

аз да плувам, не мога

 

Дай спасителен бряг.

Аз обичам те в синьо.

По-пияна от Бог

съм в морето от вино.

 

Мое древно момче,

отвлечи ме, за Бога.

Времето ни сече

и на нещо залага.

 

Аз залагам на теб.

Всички карти откривам.

Мое древно момче,

прегърни ме, загивам.

 

 

БАЩА МИ, МИЛИЯТ

БАЩА МИ, МИЛИЯТ,
е легнал тихо
да си почине в дървената ракла.
Облечен е със новите си дрехи,
със дъх на орех, нафталин и шума,
прикътани за този краен случай.
Нагизден е за звездния си празник.
Ще свири с гайдата си на хорото
и ангелското село ще играе,
и дяволите ще забравят злото…

Облечен е за вечния си празник.

А ние лъснахме и двете му обувки.
Там може пък да му поникне крак.
Все казваше, че страшно го боли
в коляното – отрязаният, долу …
Как дяволски безбожно го боли.

Да. Господ сигурно ще му пришие крак
и пак ще свири радомирска ръченица.
И пак със мама ще се надигравят…
А аз ще мисля, че в небето свято –
със облак над крилото -
махат птици.

СЛЪНЧОГЛЕДЪТ

СЛЪНЧОГЛЕДЪТ
като телефонна шайба,
се върти.
Набирам номера на ангела,
отнесъл душата на баща ми.
Запилял се е някъде там,
в небесата,
и не чува сигнала.
А аз така искам да си поговоря.
Имам много въпроси,
трудни въпроси,
които преследват съня ми.

И пак набирам телефона на небето.
Ще се прекърши от въртене
шайбата на слънчогледа,
но всички са се запилели някъде.
Затова изпратих гълъб –
моят пощальон за висините,
със писмо под дясното крило.
Миглите ми пърхат срещу светлината,
птицата е точка в моя поглед,
скри се там, зад облак,
и изчезна…

И си мисля,
с шайбата на слънчогледа във ръка:
колко за малко се случва животът,
почти за секунда,
отмерена от ръчния часовник
на Господ.

ДЕТЕТО ИСКАШЕ ДА СИ ОТКЪСНЕ НЕБЕ

ДЕТЕТО ИСКАШЕ ДА СИ ОТКЪСНЕ НЕБЕ.
Да докосне короната на дървото.
Протягаше ръчички все нагоре
и гледаше приседналата баба
със ей, такива умоляващи очи.
Една жена – добра и непозната,
която там наблизичко минаваше,
го вдигна с едрите си възлести ръце
и то разцъфна в слънчева усмивка.
Откъсна си листенце от дървото
и в шадравана нежно го положи –
нанякъде -
като мечта щастлива -
в откъснато небе
да полети.

ДЯВОЛ И СВЕТИЦА

ЖЕНИТЕ ЗАД ГЪРБА Й СЪСКАТ ДИВО.
Мъжете
с вълча страст я преоткриват.
А тя –
между небето и земята,
тревожи още този необятен,
безгрешен свят.
Но в тялото й стройно
напира нещо силно, непристойно…
В душата й светулка малка свети.
Жадува смях, приятелства, конфети…

Не духайте светулката, законни
и строги хора
с принципи изконни!
Жена е тя.
Самата е светило.
Под дрехата си
две слънца е скрила…

Зограф изкусен, зная,
ще я срещне
и нейните сълзи
и обич грешна
ще възкреси със божия искрица
в една икона –
дявол и светица.

КОГАТО БЯХ ДЕТЕ

КОГАТО БЯХ ДЕТЕ
баба все ми казваше,
че някой ден мъртвите ще се завърнат
и тогава ще се пресели от души земята.
И дълго всички стари оплаквачки
ще разтребват дървените кръстове
и със тях ще оградят земята,
като разкопана от къртичина ливада.
И чимшир, и здравец ще насадят,
а, може би, дори лозя,
защото всеки гроб, преливан е със вино,
с бутилка, във която е затапена
кръвта Христова.
Или по нашему - със много граовска ракия -
такава люта джибровица, скоросмъртница,
от която черепите на мъртвите се ококорват
и от ноздрите им бълва огън.

След този пир на помен и задушница,
защо им е на мъртвите да се завръщат,
щом близките им вече не са същите -
пораснали са или остарели,
или пък всичко вече са забравили...
А аз ще доживея ли да ги посрещна,
ще мога ли душите да нахраня
и със всички да си поприказвам,
когато се изпълни със безброй въздишки
бащината къща.