ДУМИ

Едни и същи думи, а различно
говорят на ушите, на душите.
Понякога приемаме ги лично,
понякога – те покрай нас прелитат.

Това, което да ви кажа искам,
ви казвам, сякаш е интимна тайна.
Ще ви зарадвам ли? Поемам риска
дори и да ви натъжа случайно.

По-важното е истина да бъде,
защото за лъжата няма място,
когато някой трябва да отсъди
кое е грозно и кое прекрасно.

Такъв съм, ако туй не ви хареса,
очите си от мене извърнете
и потърсете хепиенда лесен
при други – захаросани – поети!

САМОТА

След новините от екрана син
той сяда пред дъската на квадрати.
Столовете са два, а той – един
и постоянно си мени местата.

Атака с белите разгръща. Дързък ход.
Защита “Каро кан” изгражда с черните.
И както във реалния живот
очаква Дамата да му е верна.

Но тя попада в чужди плен. И той
ядосан сяда на мига отсреща.
Там се усеща почти герой,
спечелил битка във война гореща.

Накрая: и победа,и погром.
Цената им кой може да измери?
Замахва. Като мъртви – мълчешком
на пода пешки и царе, и офицери.


х х х

Така ли ще си отмъстиш
ти за вината моя?
Не чупиш чаши, не крещиш,
мълчиш спокойна.

А погледът ти само – с дни -
надолу сведен.
И помежду ни се вклини
полека Север.

Обрастна с мраз ти...Говори!
Живот за мен си,
когато лоша си, дори
и озлобена.

Но равнодушие избра -
без час, без дата.
Потъваш в снежната гора
без път обратен.

х х х

Когато влюбиш се за първи път,
отваря ти вратите свои Раят.
Очите жадни са да разберат
какво за любовта дотук не знаят.

Когато влюбен си за втори път -
все още в Рая – можеш да сравняваш
дали е права грешната ти плът
или душата твоя е по-права.

Когато за последно влюбен, ти
си бил и робът клет, а също - царят,
дочуваш вече райските врати
как с трясък зад гърба ти се затварят.

УМОРИХ СЕ

Уморих се от нелепи вести,
уморих се от тревоги чести.
Уморих се да очаквам все
радост бъдещето да ми донесе.
Уморих се вече от предатели,
от десетки, но неискрени приятели,
от любов и дълга, и щастлива,
но която бавно те убива.
Уморих се: ласки и юмруци,
студ арктичен, пролетни капчуци,
мрачни дъждове и летен зной...
Уморих се от живота свой.
Ако имах подходяща почва,
щях да се засея, да започна
друг живот – от други семена.
И да чакам други времена.

И АЗ СЪМ ХАЗЯИН

Хазяин съм, но квартирантите мои
не ми плащат стотинка наем.
Позволяват си да рушат деня ми спокоен.
Възмущавам се. Но взаимно се траем.

Купонът им още сутрин ме сепва,
вдигат врява до бога .
Да звънна в полицията ще е нелепо -
май не притежават дрога.

Правят любов току на прага,
не се срамуват от мен – моралиста.
Ядат, каквото улицата предлага,
не знаят да пазят чисто.

Идва миг: направо да не ги видя
и сърцето с разума спори -
да ги изхвърля, къде ще идат?
Двете лястовици на моя прозорец.

ИЗКУСТВО

На киното попътно в мрачината
се вмъкнах – както птицата в хралупа,
когато зимен вятър във гората
прекършва клоните и преспи трупа.

С настръхнала от студовете кожа
намерих празно място и за мене.
Нали изкуството е Богът, който може
сезоните в душата да променя?

Ала студът в душата не престана.
Жадувах дума ласкава, прегръдка.
Изкуството обаче от екрана
бе сякаш пуснало срещу ми хрътки.

Куршуми право и към мен летяха.
Престъпниците бяха цяла рота.
Победата на края беше тяхна.
Бе пренебрегнат Бог. Като в живота.

МЕЧТАТА

Ако мечтата ми е в крак със модата,
навярно би пристигнала
далеч зад Океана, в град със билдинги,
на някоя кинозвезда в леглото.
Но аз не съм наивен фантазьор,
разглезен лигльо
или пубертет, за който любовта е просто тото.

От други век съм аз,
ако перефразираме Поета;
породата ми е съвсем различна,
много българска и не на кастинг
избрал съм си родината, такава – бедна, клета,
провинциалния си град, където
и на врага сиказвам „здрасти“.

За мене вярност не е само
дума романтична,
която при необходимост
вкарвам в обръщение.
Приемам я не като дълг на колектив,
а като избор личен,
а изневярата е синонимът на падение.

И затова мечтата ми изглежда
е с особена граматика -
с местоимението „моя“,
а не на цяло кралско воинство.
Така я определям, казано накратко:
мечтата на човека си е
изпит по достойнство.

МИШКА

Небето се качи при небесата.
Дъждът желан превърна се в беда.
И аз съм като мишката, която
удавих вчера в кофата с вода.

По тротоара газя до колени,
чадърът,ми прогизнал цял, тече.
Пороят яростен сега и мене
надолу може да ме повлече -

към дъното на кофата жестока.
И като мишката да свърша там.
Изплува в мозъка ми нейде издълбоко,
че който нож извади, после сам...

Наглед невинни, греховете свои
все някой ден ще трябва да платиш.
Водата в кофата...И как да си спокоен -
тя не признава пост, пари, престиж.

BIOGRAPHY:
Tanio Klisurov
Таньо Клисуров е български поет, който живее и работи в Стара Загора, Градът на поетите, както литературните историци го определят, поради това, че тук са родени няколко от най-значимите имена на българската поезия. Биографията на Клисуров е доста пъстра в професионално отношение – бил е футболист, строителен работник, журналист, главен редактор на литературно списание, учител и възпитател в училище, драматург на старозагорския театър. Автор е на девет стихосбирки, отличаван е с национални литературни награди. Член е на Съюза на българските писатели от 1980 година.

tanio.klisurov@abv.bg