Мина Стоянова

Nature morte
Барселона
Три пъти да умре
Париж
Градът който
Лебеди в синия куфар

Nature morte

вазата е край на стаята –
отвътре ехото разтваря цвят,
някой ме търси
дълго ме търси
но ме няма.

такава е цигулката
от дъжд и керемиди
изоставена вода на езеро.


Барселона

малка тераса
слънцето пада
и се разбива на звучни парчета

това прилича на барселона
в ръчно скроена кутийка
а аз стоя над парапета
и говоря испански непреводими езици

Три пъти да умре

Земята ни тегли и раните по ръцете ми
Са от камъни които не се построяват
Когато от мен не остане повече от желание
За залез който да е тяло и до него
Два хоризонта завинаги се сбогуват

Ще се изтръгнат другите и ще паднат от света
В океан по дълбок от рибите и корали
[Възможно ли е, без сънища]
Кое е това
По невидимо
От отказа на говор?

Неслучайно градушката в тъмните празни дни
Виновно и ядно се къса капсула послед капсула
Парчета стъкла, отдавашни огледала

Някога всеки от нас е избрал и е отсял
Възможността за себе си в три пъти измерен път
От себе си навън отвъд и завръщане
После приема силата -
На лика на полета или на мрака
За да се пребори с нея
Три пъти да умре преди да стане човек

Париж

като някаква флейта,
като пътник обсебен,
тичам по безтегловната вечер.
мисля си за мечета, за лампи и фенери,
и по-малки и по-големи -
скитници те всички.
спомням си за мечето,
помня и разказа,
и кафето и морето -
просто така беше.

вървя и бързам,
бързам,ще протрия обувките на Амели Пулен,
и полата с цветята и слънцето,
просто така беше.
миришеше на Париж, на града и на човека,
но не този, който съм аз
и който ти знаеш или не знаеш.

ах как ухаят местата, където никога не съм била
и които така добре си спомням…
и мирише кафето и морето,
и това мече, което си имаше разказ,
и разказът почти си имаше мече…

а Париж сега свети, блести, ухае и мечтае
и хиляди пътници слизат да го послушат,
да го разгледат, огледат
и да забравят…

и аз гледам, разглеждам тези очи зелени,
сиви, пъстри или сини
те шават, играят и живо си пеят улична песен.
искам да се запозная с тях,
да ги питам за Париж,
за кафето и морето,
за онези хора,
не като мен или тях,
и не каквито ти знаеш или не знаеш -

хора с бели, големи и кръгли обувки,
с чадъри и шапки и мокри коси,
крачат със книги, унесени в песен,
която уличните лампи и фенери,
и по-малки и по-големи, им шепнат,
скитници те всички..

очите ти блестят като Париж -
те може би така се казват,
ако изобщо някак се наричат…
очите ти играят -
те познават онези малки улички
и всичките бутилки, които се търкалят в празничния ден.
очите ти не гледат мен,
не гледат…

някак кратък миг се заключва в кръг
и се свива, изпива, завършва,
просто потъва така лежерно
заглъхва, издъхва
и хиляди начини има да споделя…

някак кратък миг убива музиката на Париж
и колелата и децата
и кафето и морето…
те не бяха там -
потопени, уморени,
от поглед сив, син, зелен, игрив

някак кратък миг и дълга крачка във завой…
тръгвам си – ей там – далеч, далеч
почти политам…

Градът който

празна маса боси крака от глина телесни фигури с лък
бяла маска черни дъски - под като редици обувки които да обувам
чист аз в симетрия като куршум руска рулетка за руски кукли - да разкривам
в един студен град който вероятно има
много самотници и малко почитатели
на който не му достига отчуждение от себе си
от цигарените му форми от реалистичните форми
от езиковите релси и консуматорските вагони
от поетите и от непоетите
не може да не бъде
не може да се отрече
къде ще останат фенерите къде ще останат алкохолиците под фенерите
къде ще остане движението на локвите
и клетката моята клетка от която той с шепа ме вади

черно небе като шапка натиска спусъка студен град
пише се в проза – от почитателите
и по малко в поезия – от всички самотници
преди да си тръгнат оттук

Лебеди в синия куфар

някой дойде и остави куфара си до мен
нали сме на гарата добави и се засмя извади синя табакера
и като се огледах видях и столовете и боята до самия ръб на стените
все сини
някъде чувам писък или просто дишане на лебед
сигурно е затворен в синия куфар почти с укор погледнах
а той пуши и изобщо не разбира от птици
това си личи от разпереното му тяло
никой не би се нарекъл човек
ако не знае за лебедите

как се казваш питам онзи кръстосал крака под синия панталон
матео отвръща ми той
искаш ли цигара
паля само за да сцепя говоренето
бъркам в чантата си и вадя една синя химикалка
ей така
закачам я на джоба на дънките ми и се облягам на стената

има вятър какъвто е типичен за тези южни земи
косата ми се въргаля заедно
очите предпазливо наблюдават зад очилата

матео явно прие тишината и сви още една цигара
за миг зад огънчето лицето му ми се стори странно познато
реших че по скоро си спомням лицата на онези двамата
с които дълго мълчахме преди да се научим
че тишината не е отсъствие на звук
после всичко угасва и ние пушим
на запад през рамото ми небето засмуква слънцето като бонбон
сега е розово а гарата като балон издува синьото –
и това е небе ще си рече човек
но къде му е слънцето
смачквам фаса с подметката на сандала
аз съм дона

приятно ми е дона
къде отиваш
никъде само се разхождам
много е далече никъде
опитва се да бъде остроумен а пък държи куфар с птици
а ти накъде си тръгнал
трябва да предам лично едно писмо
на сестра ми
ти тук ли живееш
в момента да
наех една къща в южния край на брега рисувам по снимки
като компас са картините и градове хората като ги гледаш така
застинали и аха да си отидат
но отдавна са си тръгнали
защо не рисуваш хората тук и сега
защо не нарисуваш мен например дона
не
защо не
защото аз не искам да те опознавам
а това би било неизбежно ако започна да те рисуваl