Nikola Gierdzhikov

Republika of Bulgaria

НИКОЛА ГЕРДЖИКОВ е роден в гр. Пловдив на 23.05.1951 г. Завършил е МЕИ – София, специалност Електроника. Специализирал е Приложна математика в същия университет. Работил е  като програмист в ЦИИТ (Централен институт по изчислителна техника)-София, където е бил ръководител секция „Програмна диагностика“. Сега е управител на частна компютърна фирма.

Пише и публикува свои стихове. Автор е на  31 стихосбирки и пет поетични сборника, със 70% написани от него стихове под общото название „Животопис“. Член е на Съюза на независимите български писатели, а от 2006 г. до днес е негов зам-председател.

 

Колекционер на грешки

 

Противоречията вътре в мен кипят

и тласкат ме към множество забежки.

А неразумните забежки в моя път

превръщат ме в колекционер на грешки.

 

Добрякът твърде честичко се заблуждава.

Заблудите понякога са тежки.

Какво в действителност след тях за мен остава?

Набъбнала колекция от грешки.

 

Един мъдрец в античността признал на глас:

“Да сбъркаш е типично по човешки.“

Тогава най човек ще трябва да съм аз.

Със своята колекция от грешки.

 

Урок по геометрия

 

Не се събират,

нито се пресичат правите,

поели вече

успоредно през света.

Напомням го,

за да не го забравите.

Когато тръгнете

със някой за ръка,

недейте все на прави

да се правите.

За да се пресекат

душите боязливи,

повтарям го,

за да не го забравяте,

понякога ще трябва

да сте криви.

 

Ех, човече…

 

Ех, мъничко, слабо човече…

Товарът е тежък, целта е далече…

Ще стигнат ли твоите сили до там?

Не гледай, човече, онуй буболече,

товарът му вярно и той е голям,

но то е до близо, а ти – до далече…

 

И всяка от крачките още по грам

добавя отгоре в товара, човече.

И то е до близо, а ти – до далече.

И то, щом почувства олово в краката,

спокойно ще може да каже: “Дотук!”,

зарязвайки своя товар на земята.

 

Но твоят товар той е доста по-друг…

И доста по-опаки – с тебе нещата…

Та как да зарежеш по пътя… душата?!

 

Романтика

 

Да гледаш нощем звездното небе

е толкова приятно.

Да гледаш звездното небе…

Да си мечтаеш…

Колко романтично!

 

Черно кадифе,

обсипано с искрящи диаманти…

 

Какво че става дума

за кошмарна пустота

и ужасяващ студ

през разстояния, където

добре познатият ни километър

изглежда като пикометър?!

 

Какво че става дума

за кълба, които могат

да те изпарят за миг?!

Или пък за такива,

които могат да те разфасоват,

и не на анатомия,

и не на биология,

и не дори на химия –

на квантова механика,

и то преди да си ги доближил.

 

Черно кадифе,

обсипано с искрящи диаманти…

 

Дали романтиката ни е само

плод на атавизъм

от невежите ни дни?

Или просто винаги за нас

далечното изглежда романтично?

 

Романтиката е илюзия,

която винаги е там,

където искаш да я видиш.

И видиш ли я,

повече не се замисляй

нито за подробностите,

нито пък за същността.

 

Замислиш ли се – тя изчезва.

 

Човекът и другите

 

Човешкото в човека е толкова,

колкото например

маймунското в маймуната,

вълчето във вълка,

заешкото в заека,

змийското в змията,

каменното в камъка

или тинестото в тинята.

 

Но човекът е казал:

“Човек съм и нищо човешко не ми е чуждо.”

 

Нима под “човешко” той е имал

предвид да бъдеш например:

лепкав като тинята,

безчувствен като камъка,

коварен като змията,

страхлив като заека,

хищен като вълка

или подражателно-смешен

като маймуната?

Изглежда, да.

 

Тогава не е ли далеч по-правилно

човекът да каже:

“Човек съм и нищо нечовешко не ми е чуждо.”

 

 

Балансът в човешката природа

 

В това, че вече трябва

да си сложа очилата,

за да мога да взема отношение

по нещата, ставащи близо до мен,

си има и предимство.

 

Докато ги намеря,

докато ги извадя,

докато ги сложа и наместя,

имам на разположение за размисъл

онези допълнителни

двайсет-трийсет секунди,

които изобщо не ми бяха необходими

преди двайсет-трийсет години,

когато не носих очила.

 

Към Природата

 

Природо,

ти наистина си съвършена!

Успяла си да си представиш

как би се чувствал

един възрастен човек,

поглеждайки се в огледало,

ако би успял да запази

острото си младежко зрение.

 

И си взела мерки.

 

 

Машина на времето

 

Събирам мислено отломките

на всичко онова, което

някога ще ми се случи.

 

Събирам съчките

от неразпалени огнища

и ги подреждам под стрехите вън.

 

Дръвче, не си ли

подранило с този цвят?

О, това е скреж.

 

Изминах миля,

а те доближих

едва със милиметър.

 

Тризъбци?

Или кръстчета в снега?

Стъпчици на гълъб.

 

Автоаларми

в съпровод на градушка.

Какъв концерт!

 

Мостът

 

Душите

разминават се

по моста „от“ и „към“.

 

По пътя

 

Малък човек

с голяма кошница

за надежди е тръгнал.

 

Две неща прогонват полумрака –

или светлината,

или мракът.

 

Житейски етапи

 

Ах!

О-о-х!!

Ех…